Мечът и сабята са оръжия за нанасяне на прободно-сечащи удари на противника в близък бой, най-често в единоборство. Те имат общи конструктивни части – ръкохватка, накрайник, предпазител, клин, острие и ножница за съхранение. Ръкохватката се състои от желязна пластина, която се покрива с дърво, кост или кожа.
Накрайникът на ръкохватката има практически и декоративни функции. Предпазителят се разполага под ръкохватката и служи за предпазване на ръката от нараняване. Клинът е основната част, с която се поразява противникът. Острието е режещата, изострена част на клина, а върхът е пробождащият край. Тези две оръжия обикновено се държат в ножница, която бива прикрепяна към ремък посредством скоби с апликации и завършва с накрайник, предпазващ острието.
Конструктивни особености
Мечовете биват двуостри, рядко едноостри, но главното, което ги отличава, е праволинейната форма както на ръкохватката, така и на клина. За разлика от мечовете, клинът на сабите в по-голямата си част е едноостър и двуостър само при върха. При повечето саби на мястото на прехода на едноострата полоса към двуострия връх се оформя характерна издатина – т.нар. елман. Ръкохватките и клиновете на най-ранните саби са почти прави, разположени по осова линия.
Ръкохватките на по-късните саби са наклонени по посока на режещата част, а клиновете са дъговидно извити. Тези изменения постепенно се превръщат във важни конструктивни особености, отличаващи сабята от меча и свързани с още една съществена разлика – характера на удара. Ударът на меча обикновено бива нанесен отгоре надолу по права линия, докато при сабята се наблюдава кръгов характер с голям обсег. При употреба на сабя конникът задължително трябва да използва стремена.
Накрайниците на ножници и мечове са едни от най-сложно изработваните елементи в състава на средновековните български мечове и саби. Според материала на изработка се делят на железни и бронзови. Като цяло, характерна за железните накрайници е сложна украса, състояща се от по три двойки трилистни палмети и две ажурни страни. Формата на железните накрайници се различава от тази на бронзовите по своята композиция, като по-голямата част от тях датират от края на IX и X в.
Бронзовите накрайници на мечове се отличават с пищни форма и украса, дължащи се на по-голямата мекота на метала, позволяваща по-сложна декорация. Композициите, наблюдаващи се върху този тип накрайници, се отличават с елементи от света на фауната.
За завършек на композиционната структура на средновековния български меч се счита неговият предпазител. И тук, както при накрайниците, се наблюдават желязото и бронза като основни материали за изработка, като основните разлики във външните видове на двата типа предпазители се състоят в техните форма и украса.
Символика и значение на мечовете в Средновековна България
Мечът и сабята се смятат за символ на Средновековието. У много народи, в това число и българския, съществуват легендарни сведения за чудодейните им (непобедими) качества и се разказва как те, наследени от божество или митичен вожд, служат само на избраника си. Такива са легендите за меча на хунския вожд Атила, който го получил от Бога на войната, за меча на Сид за испанците, за този на крал Артур при англичаните, за чудодейния меч на Карл Велики. В европейската хералдика мечът фигурира като доминиращо оръжие до края на XIV в.
Мечът е символ на властта още от времето на Римската империя – традиция, която е продължена и във Византия. Във варварския свят значението на меча е сходно-представителни образци са открити в много номадски гробове от VII в., най-известен от които е гробът на хан Кубрат при Малая Перещепина – сигурно доказателство за концепцията, че богато украсеният меч символизира силата и могъществото на императора.
Такива са разбиранията и от времето на българското ранно Средновековие. Авторът на „Шестоднев” Йоан Екзарх пише за цар Симеон следното: „ … ако пък простия народец, който живее извън столицата, не е имал възможност да види царя в мантия, ушита със златни нишки, носещ на шията златна гривна и препасан с кадифен пояс, и по раменете с бисери обсипан, и носещ златен меч…”
В периода на Второто българско царство употребата на мечове намалява, отстъпвайки място на по-нови, с по-голяма поразителна способност, оръжия – саби, боздугани, копия, стрели. В боевете все по-често започва да се употребява сабята, отличаваща се с прав и дълъг гард, мечоподобен помел и загубило елмана си острие с добавен улей. Доказателство за величието на тези оръжия е изобилието от миниатюри и изображения, показващи български саби и мечове- най-вече в манастири, като този в Атон (Гърция), Сопочани (Сърбия), Охрид (Македония), датиращи от XIII-XIV в. Величието на тези хладни оръжия е описано и изобразено в редица хроники, най-известни от които са Томичовия псалтир и Манасиевата хроника, датиращи от средата на XIV в.
Източник: Реферат по история от Помагало
Metal Blade 