ЕПОХАТА НА РИЦАРИТЕ И ТЯХНОТО ВЪОРЪЖЕНИЕ

Рицарят е член на средновековно съсловие от професионални войници в Европа. По-късно през Средновековието „рицар“ става благородническа почетна титла. В съвременния език „рицар“ бива наричан и всеки тежковъоръжен конник.

ВЪЗНИКВАНЕ

Рицарството за първи път се появява преди около 1000 година в Западна Европа. За да добие характерната си същност и облик то преминава през много фази, които еволюират и се променят с течение на годините. Рицарството просъществува около два века, като дейността му ясно се очертава и изявява в походите на рицарите, наречени “кръстоносни”. Техен организатор е католическата църква, която придава на тези походи характер на религиозни войни, които се олицетворяват с борба на християнството против мюсюлманството.

Рицарството като военно и земевладелско съсловие възниква при франките във връзка с прехода през 8 век от народна пехотинска войска към конна войска от васали. Под въздействието на Църквата и поезията, то изработва нравствен и естетичен идеал на воин, а в епохата на Кръстоносните походи, под влиянието на възникналите тогава духовно-рицарски ордени, се затваря в наследствена аристокрация, осъзнаваща се като международен военен орден. Усилването на държавната власт, превъзходството на пехотата пред конницата, изобретяването на огнестрелното оръжие, създаването на постоянна войска превръщат феодалното рицарство, в края на средните векове, в политическо съсловие на нетитулуваната аристокрация.

ВЪОРЪЖЕНИЕ

Основен принцип на рицарите е обличането им в железни доспехи. С течение на времето дори и облеклото им се променя и подобрява. Пример за това е, че шлемовете стават цилиндрични и включват цялата глава, като се оставят отвори само за очите. Под шлема се поставя ризница изработена от желязо, която покрива цялото тяло. Следват железни ръкави, както и железни наколенници и приспособления за лактите. По-заможните рицари се обличат изцяло в желязо още от началото на XI век, като някои доспехи тежат между 40 и 80 килограма, а често и повече. За защита се ползва щитът, върху който благородниците нанасят и родовия си знак. В последствие и конят се покрива с желязо и скъпи платове, а на плата също се изобразява гербът на рицаря.

Между 9 и 12 век основната защита на тялото при тежката кавалерия е ризницата. През 13 век се появяват и кованите доспехи, покриващи цялото тяло, които са емблематични за образа на рицаря днес. Всеки тежко въоръжен рицар е взимал със себе си в битка три коня и един, двама или трима оръженосци, които обикновено се набирали от васалите или рицарските синове, неполучили рицарско звание; тези оръженосци отначало се били пешком и по време на схватките оставали на задна линия, с резервни коне и оръжие. По късно биват набирани и от леката конница. Броят на рицарската войска е вървял по „копия”, броейки три конника за едно копие.

Щитът играе по-голяма роля сред рицарите пехотинци, въоръжени с шлемове, които често покривали цялата глава. Те носели винаги плетени ризници и в повечето случаи мечове. В този случай ,когато рицарят не е на кон щитът играе много по-важна роля. За разлика от конния рицар, при тези които участват в бойните операции пеша редом с войниците щитовете са много по-големи, закриващи по-голяма част от тялото.

Обикновено строят на отряд рицари в средните векове е бил наричан клин. В такъв „клин” понякога е имало няколко стотин рицаря, а понякога и няколко хиляди. Най-често рицарската войска се е построявала в три бойни редици, една зад друга, а всяка бойна линия се разделяла на „клинове” и имала център и две крила. За тренировка на военните умения във Франция се зараждат турнирите – от там проникват и в Германия и Англия.

Оръжията използвани от кавалерията са предимно мушкащи и режещи. Основно бойно средство остава копието, допълнено от меч и понякога кинжал. Атакуващият рицар представлява грамада от желязо, което удря с изключително голяма сила, но затова пък може да се движи само напред. Рицарската броня далеч не е толкова тромава, колкото погрешно мислят повечето хора. Рицарската броня е била много гъвкава и подвижна.

Освен това рицарят не може да воюва изолиран, тъй като нападнат в гръб или отстрани твърде лесно може да бъде унищожен. Феодалната армия има различен брой рицари, който обикновено варира между 100 и 125. Армия от 400 рицари, придружена от около 9000 души спомагателен отряд се счита за огромна. Пример за армия от рицари е тази на Готфрид Булонски. Той тръгва през 1100 година срещу Йерусалим с 400 рицари и 1000 пехотинеца. Само за няколко месеца армията му спада до 160 рицаря и 500 пехотинци, които в крайна сметка превземат Йерусалим.

ОРЪЖИЯ НА ТАМПЛИЕРИТЕ

Техните оръжия били стандартните оръжия на западните рицари през този период. Те носели меч, характерен за този период и щит. Фреските в църквата на Сан Бевигнате показват един тамплиер , носещ триъгълен щит с герба на ордена в черно-бяло и черен кръст (вместо обичайния за Ордена червен кръст). Фреските от 12 в. в църквата на тамплиерите в Кресак сюр Чарент във Франция показват воини излизащи на коне за сражение с бели туники върху броните си с червени кръстове и държащи щитове с форма на хвърчило. Тъй като щитовете показват много различен дизайн не е сигурно че те всички са били тамплиери, въпреки че кръстовете на техните бели туники подсказват че може би са. Тамплиерите също били снабдени с кавалерийско копие, три ножа с различна дължина (кама, нож за хляб и малък нож) и ”турски” боздуган. Копието изработено от дърво – ясеновото дърво било предпочитано, тъй като е здраво и гъвкаво- варирало по дължина и дебелина, но обикновеното кавалерийско копие било около 4 метра дълго (13 стъпки). Те притежавали арбалети и други ”турски” оръжия освен боздуганите, които били пленени в битка или закупувани от местните структури. Тъй като турците били бързоподвижни, леко въоръжени ездачи, вероятно тези оръжия били по-леки от своите западни аналози.

Правилниците на Ордена не съдържат детайли относно арбалетите, които той обикновено използвал. Можем да предположим че братята предпочитали да използват най-добрите налични оръжия и следователно през късния 12 в. те използвали композитни рогови лъкове вместо дървени лъкове, като първите били по-леки и малки отколкото вторите. Предимството на арбалета пред обикновения лък било че той можел да бъде ефективно използван от сравнително начинаещи и бил много по-мощен отколкото обикновения лък. При обсадни ситуации или където големи групи от арбалетисти действали заедно на бойното поле, арбалетът можел да бъде унищожителен, защото пробивал бронята от метални брънки. Но опъването на тетивата на арбалета, застопорявайки я със спусъка и поставяйки стрелата или болта на позиция готова за стрелба (процеса бил наречен спанинг) бил много по-труден и отнемащ време, отколкото опъването на обикновен лък. През 12 и 13 в. тъй като арбалетите станали по- големи, нови и по- ефективни методи на спанинг били открити: на арбалета били дадени ”стремена” в които използващия можел да постави единия си крак, докато тетивата била държана на кука провесена от колан вързан около кръста на ползващия. За да опъне арбалета използващия сграбчвал куката и дърпал докато същевременно натискал надолу с крака в стремето. Разумно е да предположим че братята – рицари и сержанти оперирали с арбалетите при обсадни ситуации или когато трябвало да се бият на крака.

По материали от Уикипедия и Помагало

Автор: Emil Angelov

Основател на форума и блога за ножове Metal Blade. Интересувам се от ножове, хладни оръжия, класически самобръсначки, бръсначи, Линукс и метъл музика.