Японският меч – душата на самурая

Samurai_Sword

Надали в цялата човешка история има по-популярно хладно оръжие от меча, като се започне от тежките рицарски мечове, мине се през закръгления ятаган и се стигне до елегантната шпага и парадната сабя. Но малко остриета могат да бъдат сравнени с аристократичния японски меч. А нито една страна не е така свързана с меча, както Япония.

През 1543 г. португалците първи стъпват в Страната на изгряващото слънце и са дълбоко впечатлени както от преклонението на японците пред мечовете, така и от бързината, с която самураите ги въртят. Защото в средновековна Япония единствено те имат привилегията да носят оръжие. Направата на един такъв меч не била никак лесна, пък и била съпровождана от специални религиозни ритуали. Необходимо било невероятно техническо умение, за да бъде изкован характерният с превъзходното си качество японски меч. Острието например било изковавано дотогава, докато се получат повече от 20 000 пласта стомана.

След което идвал ред на сгъването, коването, закаляването, полирането – въобще, от японските ковачи се изисквало огромно майсторство.

Най-старите запазени японски мечове датират от периода Джомон и представляват грубо обработени каменни остриета – тежки и тъпи, жалко подобие на режещите като бръснач самурайски мечове (катана) от периода Муромачи (1336-1573 г.). Мечът бил оръжие предимно за две ръце, но в същото време трябвало да бъде достатъчно лек, за да може да бъде използван и с една ръка, докато с другата самураят държал юздите на коня си.

Самураите носели винаги по два меча (Дай-шо) – един къс (ваказаши) и един дълъг (катана), чиято дължина варирала между 50 и 75 сантиметра. Обичаят изисквал острието в никакъв случай да не се докосва с ръце (кръвта на убития враг се избърсвала с парче най-фина коприна), както и да не се вади от ножницата без нужда.

Много интересни били мечовете на прочутите „воини на мрака“ – нинджа. Те били значително по-къси от самурайските и се носели, прикрепени към гърба на нинджите, за да не им пречат при катеренето по стените на средновековните японски крепости. Ножницата (сайа) била доста по-дълга от самия меч, защото при случай можела да се използва като шнорхел или като палка. Предпазителят при ръкохватката на меча (тсуба) бил квадратен, без никакви инкрустации и по-голям от този на меча на самурая. Когато на нинджата му трябвала стълба, той забивал меча си някъде, стъпвал на предпазителя и така се изкатервал до целта си. С този меч се „работело“ с изпъната ръка, защото бил доста къс.

Имало разлика между техниките на бой с меч, които използвали самураите и нинджите. Самураите се стремели да унищожат противника си с колкото се може по-малко удари с меча. Докато техниката на нинджите (йаи джуцу) била да стоварят с фантастична бързина невероятен брой удари с меча си, като по този начин дори отбивали летящите към тях вражески стрели. Самураите имали право да изпробват остротата на мечовете си върху живи хора. Това най-често били селяните – най-нисшата класа в древна Япония.

При такава експериментална сеч (тамешигири) един добър меч можел да разсече от три до седем тела с един удар. Самураите, незнайно защо, предпочитали меча с едно острие пред двуострите мечове от китайски тип. Техниките на водене на бой с меч достигат най-високо ниво през периода Тогукава (1600-1867). В края на 16-ти век се създали и първите школи за бой с меч, наречени риюха (или съкратено рю), най-известните сред които били шинто-рю, каге-рю и итто-рю. Техниките за водене на бой с меч вече се оформяли като отделно изкуство. Най-известният майстор на меча в Япония е Миямото Мусаши, герой на не малко самурайски филми, прославил се не само с бойните си подвизи, но и с книгите си. Други велики бойци на меча за своето време били Ягю Мунейоши, Маруме Нагайоши и Цукахара Бокуден, които много допринесли за традицията, послужила за основа на японските бойните изкуства.

В края на периода Тогукава боят с меч постепенно се превърнал в спорт. Отличителен белег на тази епоха били многобройните състезания по бой с мечове. Най-популярни били турнирите с дървени мечове, които се провеждали пред огромна публика. На някои от тези състезания присъствал дори самият шогун. Така постепенно се оформило кендо – съвременният бой с меч. Кендо вече се утвърждава и в съвременната японска образователна система – станало е задължителен училищен предмет за момчетата и се изучава заедно с джудото още от предучилищна възраст.

Днешните кендоисти се бият с бамбукови мечове, увити с плат, което позволява да се нанасят удари с всичка сила без никакви последствия за противника. Практикуващите кендо носят предпазно облекло, включващо маска за главата (мен), изработена от дебел памук и метален мрежест предпазител за лицето, приличащ на маска на бейзболист. Те носят подплатени ръкавици (коте), нагръдник от силно лакирани бамбукови ленти (до), покрити с обработена кожа, и броня на кръста (таре). Върху цялата тази екипировка се навлича черен жакет (кейкоги) и широка разцепена пола (хакама). Боецът се бие с подобие на меч, изработен от четири еднакви парчета силно полиран бамбук, привързани едно към друго. Бамбуковият меч е създаден от Камиидзуми Исе-но, основател на школата Шинкаге-рю. Предпазната екипировка пък е изработена по подобие на бронята на самураите. Тренировките по кендо се провеждат в зали, наречени доджо.

Любомир К. Сагаев

http://www.segabg.com/article.php?id=196554

Автор: Emil Angelov

Основател на форума и блога за ножове Metal Blade. Интересувам се от ножове, хладни оръжия, класически самобръсначки, бръсначи, Линукс и метъл музика.