История на Килиджа

Килиджът (от турски Кълъч, буквално „меч“) е вид сабя, използвана от турците през цялата им история. Това острие е окончателен вариант в развитието на тюркско-монголските саби, които са били използвани над всички завзети земи от тюркските народи.

История

В Централна Азия турците и техните подразделения са използвали извити кавалерийски саби от ранносредновековния период. Най-ранните примери за извити, едностранно заточени турски саби могат да се свържат с Унгарската империя. Турците въвеждат този тип сабя при културите от Близкия изток – арабите и персите, които по това време използвали прави остриета като Индо-Персийската канда и по-ранните типове саиф. Иранският шамшир е създаден по време на периода на Тюркско-Селджукската империя в Иран. След падането на Анадола този тип сабя е използвана от племето Туркмени преди бъдещето създаване на Османската империя.

Еволюция на османския килидж

Килиджът, като специфичен вид сабя, свързвана с османските турци и мамелюците в Египет, се появява в края на 15 век. Най-старите запазени примери са с дълги остриета с леко крива форма по-забележима в предната половина. Ширината на острието остава тясна до последните 30% от неговата дължина, като след това се разширява. Този отличителен разширен връх се нарича „йелман“ (фалшиво острие) и значително допринася за режещата способност на сабята. Османските саби от следващите няколко века са били често различни вариации на селджукския шамшир, въпреки че се среща и оригиналния килидж; иранските остриета (те нямат йелман) са правени с османски дръжки.

Тези дръжки обикновено били с малко по-дълъги квилони към гарда, който е бил обикновено от месинг или сребро, и имали закривени допълнения, обикновено изработвани от рог, за разлика от тези, наблюдавани при иранските саби (те най-често били с железен гард а дръжката се закривявала подобно на кука и завършвала с тежък метален помел). Турците ползвали много унгарски и полски остриета, които преработвали по свой вкус. За направата на тези саби са се ползвали най-добрите дамаски и вуц стомани. В класическия период на Османската империя, Бурса, Дамаск и Дербент се превърнали в най-известните центрове за направа на саби на империята.Турските остриета се превръщат в основен обект на вноса в Европа и Азия.

В края на 18 век, въпреки че шамширите продължават да бъдат използвани, килиджът е бил подложен на еволюция: острието е скъсено, става много по-силно извито и е по-широко с още по-изразен йелман. В допълнение към изтънения връх, тези остриета имали отличителен „Т-образен“ профил на гърба. Това позволявало по-голяма твърдост без увеличаване на теглото. Поради формата на върха на острието и естеството на закривяване килиджът може да бъде използван за промушване (макар и не много ефективно), по-успешно от шамшира, който е още по-извит.

Използване от западните въоръжени сили

Тъй като мамелюците първоначално са били от турски произход, египтяните ползвали турските саби в продължение на стотици години. По време на Наполеоновите войни, и по-точно по време на Френската окупация на Египет тези красиви и функционални саби привличат вниманието на европейците. Този тип сабя става много популярен за офицерите от леката кавалерия във Франция и Великобритания и се превръща в модерен меч за висшите военни. През 1831 г. „Mamaluke“, както са наричали сабята се превръща в модел за британските висши офицери (моделът от 1831 г. е все още в употреба и днес). Американската победа над бунтовническите сили в цитаделата на Триполи през 1805 г., по време на Първата берберска война, довежда до представянето на образци от такива саби на висшите офицери от американската морска пехота. Офицерите от морската пехота на САЩ все още използват мамелюкски саби. Повечето мамелюкски саби са се правели в Европа; техните дръжки били сходни с тези на османския прототип, въпреки че техните остриета имали по-широк йелман, по-дълъг и били по-слабо закривени от истинския килидж.

Уикипедия

Advertisements